НА̀М-КОЙ <СИ>, на̀м-коя <си>, на̀м-кое <си>, мн. на̀м-кои <си>, вин. на̀м-кого <си>, дат. на̀м-кому <си> (само за лица от м. р.) и НА̀-КОЙ <СИ>, на̀-коя <си>, на̀-кое <си>, мн. на̀-кои <си>, вин. на̀-кого <си>, дат. на̀-кому <си> (само за лица от м. р.), неопр. местоим. Диал. 1. Вместо същ. а) За неопределено посочване на лице, което говорещият не знае или не си спомня. Снощи си легнах, та заспах, / нам-кой си да ме придебне, / да ми гривните прибере. Нар. пес. б) За неопределено посочване на лице, което е известно на говорещия, но той не иска да го назове конкретно поради пренебрежение, недоверие и др. — Тръгнал съм бил да върша работа за нам-кого си — бърбореше той. А. Страшимиров, ЕД, 33. в) Безразлично кой, който и да е. Ако ще би и нам-кой си [не му се боя]. П. Р. Славейков, БП I, 28.
2. Вместо прил. За неопределено посочване на признак, количество и под., които говорещият не знае или не иска да уточни поради пренебрежение, недоверие към тях. За тази гора, която някога владял един турски бей, водеха спор двете села от нам-кои години. А. Каралийчев, СР, 38.